залязлата ми метафора 0
Ям сладолед. Иначе навън е красиво – вижда се това (долу). Но някои хора не обичат такива неща, обичат практиката и „доброто знание“. Звучи като част от нещо Аристотелово. И освен това звучи объркано – някой пуска пост, в който не може да се разбере за какво говори и срещу кого протестира. Ми протестирам срещу хората, които не те зачитат като личност. И които не разбират мнения и ги осъждат. Протестирам, щото това осъждане е лесното. Ама не е красиво. Не красиво по начина, по който описват красивото в някой задръстен и ограничен трактат по „Същността на красотата“ или „Поетиката на красивото“, ами с отхвърляне на всичко грозно.
Виж снимката след скока 
пътизъм 2
Не си ли чувствал някога, че си изпуснал важна част от живота си, която е трябвало да изживееш навремето, преди? А в това „преди“ си взел другото решение и така си се разделил с още един свой аз. Някъде някой такъв твой паралелен аз сигурно вмомента изживява тази част и й се наслаждава, но ти стоиш тук и можеш само да гадаеш. От друга страна ти пък се наслаждаваш на други части от живота, на които той не би могъл. Ако това е кармата, значи каквото и да направиш – такава ти е кармата, както такава е и неговата. И ако сме в книга – ти ще си идеалният, а той и всички останали ще изпопадат по ПЪТЯ си. Твоят ПЪТ пък, ще бъде най-добрият сред техните.
Само че в действителност нещата май не стават, както в книгата. Ами ако ти си един от онези аз-ове, които изпадат по пътя? Ако си се отклонил от идеалната пътека и вървиш по друга, по която постепенно изчезва първо бордюрът, после асфалтът, докато накрая и самата пътека не свърши в гората? Всъщност никога няма да разбереш, кой точно от всички аз-ове си, докато не умреш или докато не се превърнеш в нещо друго. А дотогава ще си идеалният аз. Кой знае как изглежда тази върволица отгоре…
брава 6
На вилата се проявих накрая като археолог и открих една брава, която изглежда супер антична, е или по-скоро поне прекалено стара, за да е от последните 100 години, което ме наведе на мисълта, че бих могъл да я занеса на някой даскал да я видим откога е, щото вероятно е някакво не толкова ценно нещо. Работата е там, че да копаш в земята и да намираш такива находки, е невероятно занимателно и интересно 
капки 2
Вали. Чудех се на капките по стъклото на маршрутката – събират се една в друга, докато не станат една гигантска капка, която вятърът издухва. Ние сме капки – някои са малки, някои са по-големи, някои са по-обли, други са ръбати. Но всъщност всичко е в първите две капки. Едната преследва другата, другата бяга надолу и щом първата я настигне, става по-смела и продължава още надолу. Хубавото на капките е, че щом се слеят стават една капка. Толкова е просто – no thoughts, no argue.
Дали не трябва човек да се научи да опростява нещата, за да може да ги игнорира, или пък да им обръща повече внимание. Може капките да му кажат гениални неща. Или мравките, или други малки неща.
Честно да си кажа изобщо не мислех за това – просто гледах капките и се радвах като мине някоя кола в насрещното и ги освети – става като коледна елха. Още по-просто. И всичко свети, разбира се, около 20ч. в дъждовен почти летен ден, когато притъмнява. Когато червените и жълти светлини по улиците светят замазано, хората се прибират вкъщи, във въздуха лъха някакво странно „добро“ и все едно всеки си мисли за нещо хубаво. Е, не съвсем всеки, но в рамките на статистическата грешка
В такъв един край на ден, как да не се чувстваш като една горда и готина капка? „Мека топлина“, биха казали някои производители на ракия. You’ve got your life, your style, your freedom, и в крайна сметка това не е толкова лошо. Което ме подсеща за една мисъл от един филм: „Спомняш ли си, когато беше дете, и най-голямата ти грижа беше дали ще получиш колело за рождения си ден или ще хапнеш бисквитки за закуска? Да бъдеш възрастен – напълно надценено. Сериозно, не се заблуждавай от готините обувки и страхотния секс и никакви родители наоколо, които да ти казват какво да правиш. Да си възрастен е отговорност. Отговорност – наистина е ужасно. За съжаление,веднъж преминиш ли годините на шините и тренировъчните сутиени, отговорността не бяга. Не може да бъде избегнато. Или някой ще ни накара да се изправим срещу него, или си понасяме последствията. Да си възрастен има и добри страни. Искам да кажа, обувките, секса, да няма родители, които да ти казват какво да правиш… това е доста добре.“
мечтана скулптура 1
В началото на живота си всеки човек получава един мраморен блок и сечивата, с които да го превърне в скулптура. Можем да влачим блока след себе си, недокоснат, можем да го стрием на пясък, можем да го изваем в произведение на изкуството. Примерите от всеки друг живот са ни пред очите, творения завършени и недовършени, напътстващи и предупреждаващи. Към края нашата скулптура е почти готова и ние можем да оглаждаме и полираме онова, което сме започнали преди дълги години. Тогава можем да осъществим най-големия си напредък, но за тази цел трябва да прогледнем отвъд илюзиите на старостта.
Сигурно е вярна онази приказка, че най-лошото, което може да ти се случи, е не бедата, ами нищото. Колко много хора са се отдали на нищото. Почвам да си мисля, че и аз лека полека тръгвам към него. Все пак като погледаш малко в една посока, решаваш, че ти харесва и трябва да вървиш натам, където ти сочи. А сам не знаеш накъде сочи, просто си креташ, трудно би си представил да излезеш от нагласения живот, да го рискуваш в името на нещо мъгляво. (още…)
малките неща: клавишът… 3
Натиснах няколко клавиша, без нито дума, а се чувствах като в нищото. Така беше заради всичките мисли, които минаваха през главата ми, никога не намерих сили да съм искрен пред хората, започвам да се губя и пред себе си.
Клавишите са толкова хубаво нещо – не се оплакват от живота, не търсят себе си, не си задават въпроси – просто свирят, живеят за свиренето. Понякога ми се иска да бъда един простичък и обикновен клавиш, да знам себе си, и да се наслаждавам на другите, в пълен покой, без света, без глупостта, ами само с хармонията. Ако отхвърлим всички тези големи теории, клишета и баластра от мисловен материал, ще разберем ли, че животът е простичък, че е като пламъче, което или гори и трепти весело, или гасне от силна струйка въздух, но гасне и при липса на въздух. Колко простички сме хората, и колко приличаме на това пламъче. В почти целия си живот се клатушкаме между преситеността и жаждата и умираме или от едното, или от другото. Но малко са тези, които си отиват доволни от всичко.
Какво запалва тази искра в пламъчето, че да задвижва клавиша и от него да струи музика. Какво събужда толкова голяма тайна в нас, която дори не можем да обозрем, камо ли да контролираме. Човек би се пръснал на малки парченца ако можеше да разбере дори самия себе си.