Smile even when it’s bad :) 0
Once in a while правя идиотски постове. Време е. Та…
Кое е мечето на свободата? Така де. Всяка химера си има мече. В една голяма зала над 100 мечета стоят и обсъждат правилата на играта. Играта на свободата, на любовта, на справедливостта, на щастието, на истината… Сред тях е и мечето на свободата. На последния ред се мяркат мечетата на живота, четирите стихии и най-важно – мечето на киното. То нон стоп е филмирано и се чувства като пациент. Та… както и да е – тези смели мечовци решават съдбата на света, както 10000-те хиляди мъдреци на дао-то или каквото там беше, дето Пух говореше за него. Игра на стъклени… души. Или мечки. Факт е, че повечето от нас стъпват като мечки в живота.
2 сутринта. Не знам колко вида спиртни течности и душевни еликсири. Точно вмомента се чувствам като гумено мече от онова детско. Гумено мече или гумена глава, въпросът е, че най-доброто, което ми хрумва, са зайците на DURACEL, но не като зайци, ами като мечки. На бюрото стои празна бутилка от Туборг и отзад пише “погледни под капачката”, и в следващия момент се сещам, че почти никога не поглеждам там. Но това не значи, че не искам тая бутилка да съществува. Отвсякъде хвърчат разни лозунги – кои рекламни, кои сентенции, кои породени от странни форми цигарен дим… като корабчето на Гандалф от… оня филм… и оная книга.
Кофти страни на зимата 1
Принзипно много я харесвам зимата. Само че има няколко downsides:
- не можеш да караш колело (не че през останалото време караш, но поне можеш)
- трябва да купуваш зимни гуми (за колата)
- трябва да купуваш и дрехи
- не можеш да правиш почти нищо навън, въпреки че развивам една теория за снежния джогинг, която още е в бета тестване.
Та се чудя, какво не много пари-емко нещо може да се прави през зимата навън, еквивалент на колелото и бягането?
закон за привличането 4
Не мога да разбера житейската функция на песимистите. Рано или късно всеки е по малко такъв.
Но по-скоро говоря за онези хипер-песимистите, които смятат, че света ще свърши, ще са нищожества, че не са способни на нищо, че Бог ги е наказал и затова са такива. Сигурно това са даже нихилисти. На един рожден ден ми бяха подарили едно от онея папирусчета с няква сентенция на тях, сентенцията беше една мисъл на Линкълн: „Повечето хора са толкова щастливи, колкото са решили да бъдат.“ Закон на привличането – или Пуховското „…колкото повече, толкова повече…“ Неоспорим факт е, че когато ти се случи нещо лошо, когато се „филмираш“, ако продължаваш да мислиш за него (а в повечето случаи така става), все повече и повече от него ти се случва. Когато нещата са в рамките на ден – ОК, само че все по-голяма става групата на хората, които живеят така – прогресивно затъвайки в собствените си мисли – за по цял живот. Всеки е затъвал, всички са минавали през нещастия – няма как да живееш и да ядеш само глазурата на тортата. След дългите депресии идва ярко слънце? Или не? Какво трябва да ти има, за да мислиш, че всяко едно следващо действие е осъдено на провал? И всичко това в рамките на една нормална личност, не на психично болен.
Йоритата ли настъпват или светът просто си е такъв, а аз просто не съм се докосвал до такива хора (досега)…?
Всеки прави нещо важно? 2
Какво правим в един от ония дни, в които все искаш да пиеш кафе с някого, ама всички се правят на заети? Еми… аз иронизирам 
Какво ми е интересно днес? (още…)
Hate-а градивна критика ли е? 2
Модно ли е да се „хейтва“? Оня ден – чета случаен блог в нета, един недоволен американец беше написал, че 95 процента от дизайнерите изобщо не разбират от дизайн, не могат да рисуват, нямат усещане за цветовете и т.н. Това го беше подкрепил с адски гадни забележки, псувни и типични т.н. „hate“ думи. Това явно е примерен „хейтър“ дето мрази всичко и всички без особена причина. Виждаш кола, която според теб е грозна и не те кефи, ама това кара ли те да намразиш марката. (още…)
закон за разнообразието 2
Нали мерят красотата на есента с красотата на това, което умира? Странно е обаче жив цвят като жълтото да носи нещо умиращо в себе си. Все едно, де – всеки път се виждам отново в първи клас, как ходя към училище и ровя листата с крака. Явно тогава съм открил, че и в умиращото има красота, а „Американски Прелести“ дори не е бил замислян. Което доказва колко много още хора мислят по същия начин.
Животът извън града помага, колкото и да пречи също. Прилича на онова упражнение, при което ходиш много много бавно, но пък виждаш толкова повече неща. Е, само да не спреш, че тогава бързо почваш да изчезваш. Но вървя, бавно… кога иначе ще гледам листа? Или мравки? Или онзи вид самотни дървета, които стоят насред полето и толкова ми напомнят за някой 