Началото на края

Ще обясня как работи Facebook с възможно най-точните и честни термини, които бих могъл да използвам:

Нека започнем. Регистрираш се за акаунт във сайта. Поставяш разни глупави цитати и клюки за себе си, все едно пускаш обява за запознанства. И всъщност, така се продаваш на най-ниската цена.

Публикуваш свои снимки. Избираш само „най-добрите“. Също така тагваш себе си във всяка една снимка от друг профил, за да покажеш колко си общителен. Момичетата започват да слагат снимки на себе си, на дрехите си, а момчетата на колите си и на същите тези момичета. Те те познават. Ходили сте на училище заедно. Имат правото да бъдат на една снимка заедно с теб, понеже са известни.

На профила си записваш всеки аспект на личния и професионалния си живот. Училищата, в които си учил, близките ти, адреси, телефони – с една дума ВСИЧКО, за което по принцип не би искал НИКОЙ да разбере. Обаче не се притеснявай – това е интернет. В интернет няма лоши хора, които да злоупотребяват със системата. Никога не е имало!

Започваш да търсиш „приятелите си“. Нали знаеш – това са всички онези хора, които понякога ти изричат името, докато си в полезрението им. Веднъж видял Facebook-а им, ти добавяш и техните приятели, понеже, мамка му – вие вече сте приятели!

И щом потърсиш дефиниция на думата приятел, ще установиш колко МНОГО си сгрешил.

Започваш да се присъединяваш към клубове и групи хора с еднакви интереси. Не се налага да търсиш дълго, разбира се – има групи за абсолютно всичко. Дори можеш сам да си направиш. Например, вече си член на групата Dunder-Mifflin. Само че какво ще кажеш за останалите 37 групи Dunder-Miffin, явно фирмата има страшно много клонове. Една точка за оригиналност!

Така наречените ти приятели пишат на така наречената ти „стена“. Казват разни дълбокомислени неща като „OMG, не съм те виждал от години! Тряа да излезем некъде скоро!“ Странно, а? По-принцип излизам с приятелите си почти всеки ден. Всъщност, ние толкова се забавляваме заедно навън, че сме забравили да „не се виждаме от години“!

Този малък напомнител мига в главата ти за всеки един човек, който някога си познавал. Абе дали бившата ми е във Facebook? Ами онова момче, дето ме изнасили? Еее, ами тъпия ми чичо? Леле, всичките са там! Нямам търпение да разберат абсолютно всичко за мен от профила ми!

Почваш да добавяш абсолютно всеки.

Пробваш се да добавиш цялото даскало, кликайки на всеки шибан текст в синьо, който излезе пред теб. Чувстваш се толкова освободен, когато тъпанарът, който те е пребил, ти се извини девет години по-късно. Толкова е лесно да се извиниш по интернет, отколкото да бъдеш реален човек със сърце и душа.

Започваш по електронен път да дебнеш всичките си „приятели“, както и хората, които мразиш. Не можеш да се спреш да им проверяваш профилите всеки ден. Почва да ти се гади дори само като си помислиш, че трябва да чакаш до понеделник, за да им видиш снимките от уикенда. Завива ти се свят когато гледаш целият им личен живот, публикуван на екрана пред всички. Обаче не разбираш, че ти също си жертва, понеже няма начин да разбереш кой гледа твоя профил.

Не можеш да спиш през нощта докато не провериш абсолютно всички интересни профили. Почваш да клюкариш като разбереш, че най-големият ти враг се е порязал по време на ваканцията си. Тръпки те побиват като слушаш за съжалението, с което пишат и това ти харесва.

Започваш да ползваш стената във Facebook като заместник на MSN Messenger и електронната ти поща. Пишеш прекалено лични планове и мисли на „приятелите“ си. Смешно е, че ако напишеш неща такова в електронно писмо и някой го прочете, ще се чувстваш потъпкан и измамен. Някак сравняваш съобщенията на стената с гласова поща. И понеже всички останали са пристрастени към Facebook, те ще я „чуят“ на минутата.

Не помниш последния път, когато си говорил с приятел по телефона. Що пък да го правиш? Facebook е 24/7 онлайн и е безплатен. Глас? Какво е тва? Можеш да чуеш гласовете им от снимките в профилите им, държащи чаша бира или хилейки се. Ама някакси не става, нали?…

Започваш да използваш Facebook като филтрираща система за целия си живот. Почваш да отсъждаш за хората според профила им. Колко книги са прочели? Какво слушат? Има ли някакъв дълбокомислен или пък смешен цитат? Променя ли го всеки ден? О, боже, та той обича кучета, точно като мен

Сигурно е ебати пича!

Започваш да се чудиш кой разглежда твоя профил. Правиш промени по него така, че да изглежда добре на всеки. Превръщаш се в родова и обобщена версия на самия себе си. Страх те е да изразиш себе си, понеже, пък, може би… ТОЧНО любовта на живота ти може да не те хареса, щото не обичаш кучета. Вече ги обичаш. Обичаш всичко. Всичко, което мразиш, сега го обичаш и даже тази твоята любов е „якааа“…

Работи много щото само така ще докараш повече хора до себе си.

Забелязваш, че Синди има 137 приятели. Ти имаш малко по-малко, така че почваш да добавяш приятелите на братовчед ти от училище. Изглежда логично – нали и ти и те сте живи и живеете на една планета?

Срещаш се с някой в реалния живот. Той започва да ти разправя за случки и неща от живота си, обаче ти вече знаеш всичко. На кой му е притрябвало общуване, изобщо? Изглежда безполезно. Дори не можеш да слушаш музика, докато говориш в някой бар. Този албум на Гуен Стефани няма сам да се изслуша, я! И така, този човек, пък, истинския, те поздравява за новата ти работа. О, напълно подходящо, при все че той дори не знае какъв шибан цвят са очите ти, или, каквото и да било друго.

Прочиташ нещо в някой сайт, дето казва, че ако прекарваш толкова време в Wikipedia, колкото във Facebook, ще си един от най-умните хора измежду живите вмомента и наистина би помогнал на обществото.

Привличането ти към противоположния пол се учетворява. Пичове, дето по принцип нямат куража или уменията, сега си говорят с теб във Facebook. Виждали са те пиян на снимки и сега искат да са редом до теб. Харесваш вниманието, което ти отделят и проверяваш профила си винаги, когато можеш. Ти направо си намерил ная-добрия сайт за запознаства – такъв, който нарушава абсолютно всички форми на конфиденциалност и човешки права, известни на човека.

Не помниш последния път, когато си ползвал Messenger за сметка на Facebook. Винаги влизаш като невидим, за да не се налага да говориш с никого. Решил си, че MSN е просто страхотен указател за хора, които мразиш. Някъде си прочел, че трябва да триеш хората, с които не говориш, ама тогава списъкът ще е само от четирима души!?! Ужас! Няма нужда да обръщаш внимание на социалния си живот, наистина!

Започваш да вярваш в свой собствен Facebook профил. Ставаш още по-изкуствен и по фалшиво общителен. Сменяш си статуса, за да кажеш на всички за ваканцията си в Куба и да направиш абсолютно всеки един момент от нея достъпен за хората в нета. Най-доброто е ,че понеже всеки може да прочете, и крадците знаят кога няма да си вкъщи, та да влязат и да те оберат. От застрахователната компания ти се изсмиват в лицето и те наричат идиот.

И най-накрая, умираш.

Никой не забелязва, понеже не си бил там, за да си промениш статуса във Facebook. Краят. Надявам се да започвен да виждаш светлината. Това си е твоят живот и може да свърши с едно кликване. Facebook изкарва най-лошото от хората. Вкарваш толкова много енергия и време в нещо, което те прави по-лош човек. Наистина ли искаш това? Изненадан съм, че издържа толкова много на тази страница без да сменяш табовете да видиш дали някой не е писал на стената ти.

Аз вече нямам Facebook акаунт.

Издържа 12 часа преди да ми дойде акъла в главата. Хората продължаваха да ме добавят, да ми пишат съобщения, да ме питат компютърни въпроси, да флиртуват… махайте се! Не ви познавам и не искам да ви познавам. Не говорехте с мен преди години, нямате право и да говорите с мен сега. Няма да си направя акаунт. Малката ви готинка училищна колекция никога няма да бъде завършена без мен. Няма да сме приятелчета и няма да питам гаджето ви какво работи. Няма да знаете нищо за мен и така ми харесва. Личният живот е най-висшата форма на свобода, с която сме дарени в този живот, а вие, глупаци, подарявате своя.

Както знаеш, случвало се е понякога някой от компанията да те снима.

На какъв концерт съм бил? Никога няма да разбереш, гъз такъв, понеже не си ми приятел.

Искам да мога да срещам нови хора и да научавам неща за тях така, както природата е отредила. Някога да ви е хрумвало, че Facebook има по-съвършена система за личностно проследяване от ЦРУ? Работи много добре, ако си тотален загубеняк и социопат.

Дори не мога да преброя колко пъти ми се е случвало следното:

Момче влиза в профила на гаджето си и разбира, че супер много момчета флиртуват с нея. Тя им праща игриви съобщения, понеже когато е онлайн всеки е курва. Скарват се в реалния живот и… следва голямата веселба. А именно – смяна на пароли, акаунти, предателство, подлост, и т.н. и т.н. Отело умря! Сменете пола или ситуацията на това събитие – все същото, и пак, и пак.

Ето една идея – порасти по дяволите! Престани да се прокрадваш и да флиртуваш с всяко същество с пулс. Имай малко достойнство. Не си се превърнал изведнъж в човек от висшето общество. Не си зает. Работиш същите 8 часа като останалите. Другите 16 часа ти е позволено да си честен към себе си и да не разиграваш тъпо драми във Facebook за всеки един от хората, които тайно мразиш. Сериозно. Не съм старомоден, не съм затворен, просто искам всички да знаете какво правите, понеже повечето от вас са прекалено заети да го правят.

Мога да постна това, понеже майка ми също няма Facebook

Аз, като човешко същество, умолявам ви да спрете да ползвате Facebook. Изтрийте си акаунта. Ще се изненадате като разберете, че никой няма да забележи. Това е едно от най-злокобните изобретения създавани някога и унищожава живота ви. Безнадеждно пристрастени сте към него и тва би бил краят на нормалния ви живот. Гарантирам, че ако можете 2 седмици без него, животът ви ще стане по-добър. Моля ви споделете тази статия с всеки и вижте дали ще повдигне някакви притеснения – ще бъдете изненадани. И засрамени… и би трябвало.

Надявам се майсторът ще пусне пост в блога си за Туборг гривните, или както взех да им викам – Тугривните.

Be good

Има едно стеснение на пътя за Перник – всички, които минаваме оттам го знаем, поради идиотския начин, по който не е маркирано изобщо стеснението. Намира се до бензиностанция Лукойл, малко след Владая ако вървиш от София към Перник. Google Maps линк

Последната катастрофа, която видях там, беше когато един VW Passat се беше качил на дървото, буквално – беше се огънал през средата, дано човекът е жив и здрав! На следващия ден имаше размазано BMW 525, на следващия един Хюндай беше отнесъл някаква кола.
Решение: бяхме решили да се хванем и да съберем пари, за да сложим знаци на мястото. Но какво стана? Преди няколко седмици КАТ ни изпревари и сложиха знаци. Мога да кажа, че оттогава си спомням само за една катастрофа на това място.

Ако навсякъде правят поне това, доста нелепи катастрофи няма да се случат. Далеч съм от мисълта да обвинявам КАТ – че не си вършат работата е ясно. Само че къде сме ние?

Едит: Така… постът е посветен на Плами

Това е текстът от речта на Стийв Джобс, Изпълнителен директор на „Apple Computer“ и „Pixar Animation Studios“, пред абсолвенти в Станфордския Университет

За мен е чест да бъда с вас на този ден, когато се дипломирате в един от най-добрите университети в света. Аз така и не завърших колеж. Даже право да ви кажа, това сега е най-близката ми среща с дипломиране, до която някога съм стигал. Днес искам да ви разкажа три истории от живота ми. Това е. Нищо повече. Просто три истории.

Първата история е за свързването на точките.

Прекъснах в „Рийд Колидж“ след първите шест месеца, но останах там като още 18 месеца преди наистина да напусна. Защо прекъснах ли?
Всичко започнало още преди да съм се родил. Биологичната ми майка била млада неомъжена студентка и решила да ме остави за осиновяване. Тя много държала аз да бъда осиновен от образовани хора, затова всичко било уредено так, че да бъда пратен в семейството на адвокат и съпругата му. Само че щом съм се появил, те в последната минута решили, че искат момиче. В това време родителите ми, които били в списъка с чакащи, получили обаждане по сред нощите: „Имаме непредвидено момченце; искате ли го?” – „Да, разбира се” – отговорили. По-късно биологичната ми майка разбрала, че майка ми никога не е завършвала колеж а баща ми дори гимназия. Тя отказала за подпише финалните документи. Склонила чак след няколко месеца, когато родителите ми обещали, че някой ден ще ме пратят в колеж.
И след 17 години аз наистина отидох в колеж. Но наивно избрах колеж, който беше почти толкова скъп, колкото Станфорд, и всичките спестявания на родителите ми отидоха за моето обучение. След шест месеца вече не виждах смисъл в това. Нямах никаква идея какво искам да правя с живота си и никаква идея как колежът щеше да ми помогне да разбера това. А и харчех парите, които родителите ми са спестявали цял живот. Затова реших да прекъсна и да повярвам, че нещата някакси ще се наредят. Беше доста плашещо тогава, но сега като гледам назад във времето – това беше едно от най-правилните ми решения. В момемна, в който прекъснах, спрях да посещавам задължителните курсове, които не ми бяха интересни и влизах да слушам само тези, които ми изглеждаха интересни.
Не беше чак толкова романтично, разбира се. Нямаше къде да спя, затова спях по пода в стаи на приятели, връщах бутилки от Кола за 5-центов депозит, за да си купувам храна, и вървях по 7 мили през града всяка неделя вечер, за да се наям със свястна храна поне веднъж в седмицата в храма Харе Кришна. Обожавах това. И повечето от нещата, на които се натъквах, задоволявайки любопитството и интуицията си, се оказаха безценни по-късно. Нека ви дам един прост пример: по това време „Рийд Колидж“ предлагаше едни от най-добрите калиграфски курсове в страната. В двора на университета всеки плакат и всеки надпис беше калиграфиран. И понеже прекъснах и не трябваше да посещавам нормалните курсове, реших да посещавам курса по калиграфия, за да се науча как да правя това. Там научих за шрифтовете сериф и сан сериф, за променянето на разстоянието между различните буквени комбинации, за нещата, които правят добрата типография добра. Беше толкова красиво, историческо, артистично умело по начин, който науката не може да улови. И за мен беше очарователно.
Никога не съм се дори надявал някое от тези неща да има практическо приложение в живота ми. Но десет години по-късно, когато проектирахме първия Macintosh, си спомних всичко. И го добавихме в Mac-а. Той беше първият компютър с красиви шрифтове. Ако не бях отишъл на този курс, Mac-ът нямаше да има многобройни начертания и пропорционално разредени шрифтове. А тъй като Windows просто изкопира Mac, най-вероятно и нито един персонален компютър нямаше да ги има. Ако не бях прекъснал, никога нямаше да отида на калиграфските курсове и компютрите можеше и да нямат прекрасната типография, която имат сега. Разбира се, беше невъзможно да свържа точките, гледайки в бъдещето, когато бях още в колежа. Но беше много ясен погледът в миналото, когато проектирах Мак-ът след десет години.
И отново – няма как да свържете точките, гледайки напред в бъдещето. Единственият начин да ги свържете е като гледате назад в миналото. Така че трябва някак да повярвате, че точките ще се свържат в бъдещето. Трябва да вярвате в нещо – вашият кураж, съдба, живот, карма, каквото и да е. Този подход никога не ме е заблуждавал и промени целия ми живот.

Втората ми история е за любовта и загубата.

Бях късметлия – намерих това, което обичам да правя на ранни години. Уоз и аз основахме Apple в гаража на родителите ми когато бях на 20. Работихме здраво и след 10 години Apple беше прерастнала в 2-милиардна компания с над 4000 служители. Тогава тъкмо бяхме пуснали на пазара най-доброто си творение – Macintosh. Една година по-късно аз тъкмо навърших 30. И тогава ме уволниха. Как може да те уволнят от компания, която си основал? Е, тъй като Apple растеше, ние наехме един човек, който мислех, че е достатъчно талантлив, за да управлява компанията с мен и през първата година и малко, нещата вървяха добре. Само че след това вижданията ни за бъдещето започнаха да се разминават и накрая се разделихме. Когато това стана, нашият борд на директорите застана зад него. И така на 30г. аз бях изритан. И то доста публично. Това, което беше центърът на целия ми зрял живот, изчезна. Беше ужасно.
Наистина не знаех какво да правя за няколко месеца. Мислех си, че съм предал цялото минало поколение предприемачи, че съм оставил жезъла точно когато ми е бил предаден. Срещнах се с Дейвид Пакард (съосновател на Hewlett-Packard) и Боб Нойс (основател на Intel) и се опитах да се извиня за толкова големия си провал. Бях публичен провал и по едно време даже си мислех да се откажа от всичко. Но нещичко бавно започна да ми се изяснява – все още обичах това, което правех. Обстоятелствата в Apple не бяха променили това. Бях отхвърлен, но все още бях влюбен. И затова реших да започна отначало.
Тогава не го разбирах, но се оказа, че уволнението ми от Apple е било най-хубавото нещо, което е можело да ми се случи. Инертността на това да бъдеш успешен беше заменена от безгрижието на това да бъдеш начинаещ отново, много по-малко сигурен във всичко. Това ме освободи да навляза в един от най-градивните периоди от живота си.
През следващите пет години основах компания на име NeXT, още една компания на име Pixar и се влюбих в една невероятна жена, която щеше да стане моя съпруга. Pixar се разви и създаде първия къмпютърен анимационен филм – Играта на Играчките – и е вмомента най-успешното анимационно студио в света. В неочаквания ход на събитията Apple купи NeXT, аз се върнах в Apple и технологията, която ние развивахме в NeXT е в сърцето на настоящото възраждане на Apple. А Лорийн и аз имаме прекрасно семейство.
Убеден съм, че никое от тези неща нямаше да се случи ако не бях уволнен от Apple – ужасно на вкус лекарство, но пациентът се нуждаеше от него. Понякога животът те удря с тухла по главата. Не губете вяра. Убеден съм, че единственото нещо, което ме държеше през годините, е че обичам това, което правя. Трябва да намерите това, което обичате. Както в работата, така и с любовта. Работата ще заема голяма част от живота ви и единственият начин да бъдете наистина доволни е да правите нещо, в което да вярвате че е велико. А единственият начин да вършите велики неща е да обичате това, което правите. Ако не сте го намерили още, продължавайте да търсите. Не се застоявайте. Както с всички неща, които сърцето избира, така и с това, ще знаете, когато го намерите. И както всяка силна връзка, тя ще става все по-хубава с годините. Така че продължавайте да търсите, докато не я намерите. Не се застоявайте.

Третата ми история е за смъртта.

Когато бях на 17, прочетох някъде един цитат, който гласеше нещо подобно: „Ако живееш всеки ден сякаш той е твоят последен, някой ден сигурно ще се окажеш прав.” Направи ми впечатление и оттогава, за последните 33 години, всяка сутрин се поглеждам в огледалото и си казвам: ”Ако този ден беше последният ден от живота ми, щях ли да искам днес да правя това, което по начало правя?” И когато отговорът е бил „Не” в прекалено много дни поред, знам, че трябва да променя нещо.
Да помня, че скоро ще умра, е най-мощният инструмент, който някога съм използвал, за да вземам големите решения в живота си. Защото почти всичко – всички външни очаквания, цялата гордост, всичкият страх от унижение или провал – тези неща просто изчезват пред вида на смъртта, остава само това, което е истински важно. Най-добрият начин да избегнеш капанът, в който си мислиш, че имаш какво да загубиш, е да си спомниш, че ще умреш. Ти вече си гол. И няма причина да не следваш сърцето си.
Преди около година ми откриха рак. Имах скенер в 7:30 сутринта и той ясно показа тумор в панкреаса. Та аз дори не знаех какво е панкреас. Докторите ми казаха, че почти сигурно това е вид рак, който е нелечим и че не трябва да очаквам, че ще живея повече от три до щест месеца. Личният ми лекар ме посъветва да се прибера и да подредя нещата и делата си, което на докторски значи „да се приготвя за умиране”. Означава да се опиташ да кажеш на децата си всичко, което си си мислел, че би могъл да им кажеш през следващите 10 години, и само за няколко месеца. Означава да се убедиш, че всичко е приготвено така, че да е възможно най-лесно за семейството ти. Означава да си вземеш сбогом.
Живях с тази диагноза цял ден. По-късно същата вечер имах биопсия, където прокараха един ендоскоп през гърлото, стомаха и червата, поставиха игла на панкреаса ми и взема няколко клетки от тумора. Бях упоен, но жена ми, която беше там, каза, че когато видели клетките под микроскопа, докторите започнали да плачат, защото се оказало, че това е много рядък вид панкреатичен рак, който е лечим чрез операция. Направих си операция и сега съм добре.
Това беше най-близката ми среща със смъртта и се надявам да е била най-близката ми за още няколко десетилетия. Сега, след като я преживях, мога да ви заявя още по-убедено от преди, когато смъртта беше просто концепция: Никой не иска да умре! Дори хората, които искат да отидат в Рая, не искат да умрат, за да отидат там. И все пак смъртта е нашата обща крайна точка. Никой никога не я е избягвал. И така трябва да бъде, защото Смрътта е най-вероятно едничкото творение на Живота. Тя е посредника му. Изчиства старото, за да направи път на новото. В този момент новото сте вие, но някой ден, не толкова далечен, постепенно ще станете старо и ще бъдете изчистени. Съжалявам, че съм толкова драматичен, но това си е самата истина.
Времето ви е ограничено, така че не го пилейте като живеете живота на другие. Не падайте в капана на догмата – което е да живееш с резултатите от мислите на другите хора. Не позволявайте шумът от мненията на другите да удави вътрешния ви глас. И най-важното – имайте смелостта да следвате сърцето и интуицията си. Те някакси вече знаят какво наистина искате да станете. Всичко останало е второстепенно.
Когато бях малък, имаше едно издание, наречено „Каталог на цялата Земя”, което си беше една от библиите на моето поколение. Списваше го Стюарт Бранд в Менло Парк, недалеч от тук, та той съживи изданието с поетичния си усет. Това бяха късните 1960`, преди персоналните компютри, така че цялото беше направено на пишещи машини, с ножици и полароидни камери. Беше нещо като Google в хартиена форма, 35 години преди Google да се появи: беше идеалистично и пълно с хубави съвети и велики мисли.
Стюарт и екипа му издадоха няколко броя на „Каталог на цялата Земя” и когато изданието привърши, пуснаха финален брой. Това беше около средата на 70-ти и аз бях на ваша възраст. На задната корица на техния финален брой имаше снимка на провинциален път рано сутрин, от онези, по които вероятно сте пътували на автостоп ако сте по-авантюристични. Под него бяха думите: „Остани гладен. Остани безразсъден.” Това беше тяхното послание на прощаване. Остани гладен. Остани безразсъден. И аз винаги съм си пожелавал това за себе си. Сега, когато вие се дипломирате, за да започнете наново, го пожелавам и на вас.

Останете гладни. Останете безразсъдни.

Благодаря ви много за вниманието.

Ето го оригинала:

This is the text of the Commencement address by Steve Jobs, CEO of Apple Computer and of Pixar Animation Studios, delivered on June 12, 2005.

I am honored to be with you today at your commencement from one of the finest universities in the world. I never graduated from college. Truth be told, this is the closest I’ve ever gotten to a college graduation. Today I want to tell you three stories from my life. That’s it. No big deal. Just three stories.

The first story is about connecting the dots.

I dropped out of Reed College after the first 6 months, but then stayed around as a drop-in for another 18 months or so before I really quit. So why did I drop out?

It started before I was born. My biological mother was a young, unwed college graduate student, and she decided to put me up for adoption. She felt very strongly that I should be adopted by college graduates, so everything was all set for me to be adopted at birth by a lawyer and his wife. Except that when I popped out they decided at the last minute that they really wanted a girl. So my parents, who were on a waiting list, got a call in the middle of the night asking: „We have an unexpected baby boy; do you want him?“ They said: „Of course.“ My biological mother later found out that my mother had never graduated from college and that my father had never graduated from high school. She refused to sign the final adoption papers. She only relented a few months later when my parents promised that I would someday go to college.

And 17 years later I did go to college. But I naively chose a college that was almost as expensive as Stanford, and all of my working-class parents’ savings were being spent on my college tuition. After six months, I couldn’t see the value in it. I had no idea what I wanted to do with my life and no idea how college was going to help me figure it out. And here I was spending all of the money my parents had saved their entire life. So I decided to drop out and trust that it would all work out OK. It was pretty scary at the time, but looking back it was one of the best decisions I ever made. The minute I dropped out I could stop taking the required classes that didn’t interest me, and begin dropping in on the ones that looked interesting.

It wasn’t all romantic. I didn’t have a dorm room, so I slept on the floor in friends’ rooms, I returned coke bottles for the 5¢ deposits to buy food with, and I would walk the 7 miles across town every Sunday night to get one good meal a week at the Hare Krishna temple. I loved it. And much of what I stumbled into by following my curiosity and intuition turned out to be priceless later on. Let me give you one example:

Reed College at that time offered perhaps the best calligraphy instruction in the country. Throughout the campus every poster, every label on every drawer, was beautifully hand calligraphed. Because I had dropped out and didn’t have to take the normal classes, I decided to take a calligraphy class to learn how to do this. I learned about serif and san serif typefaces, about varying the amount of space between different letter combinations, about what makes great typography great. It was beautiful, historical, artistically subtle in a way that science can’t capture, and I found it fascinating.

None of this had even a hope of any practical application in my life. But ten years later, when we were designing the first Macintosh computer, it all came back to me. And we designed it all into the Mac. It was the first computer with beautiful typography. If I had never dropped in on that single course in college, the Mac would have never had multiple typefaces or proportionally spaced fonts. And since Windows just copied the Mac, its likely that no personal computer would have them. If I had never dropped out, I would have never dropped in on this calligraphy class, and personal computers might not have the wonderful typography that they do. Of course it was impossible to connect the dots looking forward when I was in college. But it was very, very clear looking backwards ten years later.

Again, you can’t connect the dots looking forward; you can only connect them looking backwards. So you have to trust that the dots will somehow connect in your future. You have to trust in something — your gut, destiny, life, karma, whatever. This approach has never let me down, and it has made all the difference in my life.

My second story is about love and loss.

I was lucky — I found what I loved to do early in life. Woz and I started Apple in my parents garage when I was 20. We worked hard, and in 10 years Apple had grown from just the two of us in a garage into a $2 billion company with over 4000 employees. We had just released our finest creation — the Macintosh — a year earlier, and I had just turned 30. And then I got fired. How can you get fired from a company you started? Well, as Apple grew we hired someone who I thought was very talented to run the company with me, and for the first year or so things went well. But then our visions of the future began to diverge and eventually we had a falling out. When we did, our Board of Directors sided with him. So at 30 I was out. And very publicly out. What had been the focus of my entire adult life was gone, and it was devastating.

I really didn’t know what to do for a few months. I felt that I had let the previous generation of entrepreneurs down – that I had dropped the baton as it was being passed to me. I met with David Packard and Bob Noyce and tried to apologize for screwing up so badly. I was a very public failure, and I even thought about running away from the valley. But something slowly began to dawn on me — I still loved what I did. The turn of events at Apple had not changed that one bit. I had been rejected, but I was still in love. And so I decided to start over.

I didn’t see it then, but it turned out that getting fired from Apple was the best thing that could have ever happened to me. The heaviness of being successful was replaced by the lightness of being a beginner again, less sure about everything. It freed me to enter one of the most creative periods of my life.

During the next five years, I started a company named NeXT, another company named Pixar, and fell in love with an amazing woman who would become my wife. Pixar went on to create the worlds first computer animated feature film, Toy Story, and is now the most successful animation studio in the world. In a remarkable turn of events, Apple bought NeXT, I returned to Apple, and the technology we developed at NeXT is at the heart of Apple’s current renaissance. And Laurene and I have a wonderful family together.

I’m pretty sure none of this would have happened if I hadn’t been fired from Apple. It was awful tasting medicine, but I guess the patient needed it. Sometimes life hits you in the head with a brick. Don’t lose faith. I’m convinced that the only thing that kept me going was that I loved what I did. You’ve got to find what you love. And that is as true for your work as it is for your lovers. Your work is going to fill a large part of your life, and the only way to be truly satisfied is to do what you believe is great work. And the only way to do great work is to love what you do. If you haven’t found it yet, keep looking. Don’t settle. As with all matters of the heart, you’ll know when you find it. And, like any great relationship, it just gets better and better as the years roll on. So keep looking until you find it. Don’t settle.

My third story is about death.

When I was 17, I read a quote that went something like: „If you live each day as if it was your last, someday you’ll most certainly be right.“ It made an impression on me, and since then, for the past 33 years, I have looked in the mirror every morning and asked myself: „If today were the last day of my life, would I want to do what I am about to do today?“ And whenever the answer has been „No“ for too many days in a row, I know I need to change something.

Remembering that I’ll be dead soon is the most important tool I’ve ever encountered to help me make the big choices in life. Because almost everything — all external expectations, all pride, all fear of embarrassment or failure – these things just fall away in the face of death, leaving only what is truly important. Remembering that you are going to die is the best way I know to avoid the trap of thinking you have something to lose. You are already naked. There is no reason not to follow your heart.

About a year ago I was diagnosed with cancer. I had a scan at 7:30 in the morning, and it clearly showed a tumor on my pancreas. I didn’t even know what a pancreas was. The doctors told me this was almost certainly a type of cancer that is incurable, and that I should expect to live no longer than three to six months. My doctor advised me to go home and get my affairs in order, which is doctor’s code for prepare to die. It means to try to tell your kids everything you thought you’d have the next 10 years to tell them in just a few months. It means to make sure everything is buttoned up so that it will be as easy as possible for your family. It means to say your goodbyes.

I lived with that diagnosis all day. Later that evening I had a biopsy, where they stuck an endoscope down my throat, through my stomach and into my intestines, put a needle into my pancreas and got a few cells from the tumor. I was sedated, but my wife, who was there, told me that when they viewed the cells under a microscope the doctors started crying because it turned out to be a very rare form of pancreatic cancer that is curable with surgery. I had the surgery and I’m fine now.

This was the closest I’ve been to facing death, and I hope its the closest I get for a few more decades. Having lived through it, I can now say this to you with a bit more certainty than when death was a useful but purely intellectual concept:

No one wants to die. Even people who want to go to heaven don’t want to die to get there. And yet death is the destination we all share. No one has ever escaped it. And that is as it should be, because Death is very likely the single best invention of Life. It is Life’s change agent. It clears out the old to make way for the new. Right now the new is you, but someday not too long from now, you will gradually become the old and be cleared away. Sorry to be so dramatic, but it is quite true.

Your time is limited, so don’t waste it living someone else’s life. Don’t be trapped by dogma — which is living with the results of other people’s thinking. Don’t let the noise of others’ opinions drown out your own inner voice. And most important, have the courage to follow your heart and intuition. They somehow already know what you truly want to become. Everything else is secondary.

When I was young, there was an amazing publication called The Whole Earth Catalog, which was one of the bibles of my generation. It was created by a fellow named Stewart Brand not far from here in Menlo Park, and he brought it to life with his poetic touch. This was in the late 1960′s, before personal computers and desktop publishing, so it was all made with typewriters, scissors, and polaroid cameras. It was sort of like Google in paperback form, 35 years before Google came along: it was idealistic, and overflowing with neat tools and great notions.

Stewart and his team put out several issues of The Whole Earth Catalog, and then when it had run its course, they put out a final issue. It was the mid-1970s, and I was your age. On the back cover of their final issue was a photograph of an early morning country road, the kind you might find yourself hitchhiking on if you were so adventurous. Beneath it were the words: „Stay Hungry. Stay Foolish.“ It was their farewell message as they signed off. Stay Hungry. Stay Foolish. And I have always wished that for myself. And now, as you graduate to begin anew, I wish that for you.

Stay Hungry. Stay Foolish.

Thank you all very much.

3. После ми идва наум за TechEBlog, където са изброени 7 странни джаджи, които не би искал да виждаш в действие. Фаворит ми е чистачката за уши с визия на инструмент за скопия

4. Това е readymech.com – откъдето можеш да изтеглиш модели на тези макетчета и да ги „охартизираш“, като това черното сто процента ще стои ненормално добре, само дето черната мастилница ще отиде…

5. И накрая но не и на последно място mapsofwar.com – все още смятам, че има много малко карти, но с времето предполагам ще слагат още и още. Това, което има засега, е представено по различен и готин начин.

Еми?! Качихме се, взехме дъски, обувки, и почна голямото пребиване. Отидохме на един малък наклон и почнахме да се опитваме. Допреди обяд бяхме много зле, нон стоп падане без никакво придвижване. Но по едно време мина един благосклонен пич и ни показа това-онова, много благодарско му за което, и оттам нататък почнахме да схващаме поне основните положения. След почивката нещата взеха да надобряват, държахме се по-добре на импровизираната ни писта и даже може да се каже че карахме около 10-тина метра
Кефя се много! Пребих се един път много злобно, щях да си счупя разни крайници, обаче инак всичко е на шест, никакви оплаквания. При това и всички бяхме доволни, почупени и ухилени, кажи му по-голям кеф от това, а?

Среща се в свободно състояние единствено на територията на България. Само тук следващото кисело мляко може да се скваси с малко от предишното, в други страни периодически внасят закваска.

Процесът на ферментация приключва по естествен път, чрез охлаждане. При няколкодневен престой на топло (извън хладилник) ферментацията продължава, млякото вкисва, вкусът става неприятно кисел.

Продуктите, съдържащи консерванти за спиране на ферментацията, не са кисело мляко. Надписите „Жива закваска“ са рекламната форма на обяснението, че продуктът наистина е кисело мляко, а не негова имитация.

Имаше една легенда, че когато българите минавали през Дунава, носели със себе си мляко, което обаче стояло толкова време, че се развалило и ферментирало. И така се получило кисело мляко. Колкото и да е детско, ме кефи
А за самото мляко, ето намерих един самоучител за кисело мляко 10x to bg.wikipedia
http://www.omda.bg/BULG/COOK/sirene.html

http://www.tt-forums.net/
http://www.openttd.org/

Кашу идва от „акажу“, което на езика на южноамериканските индианци означава „жълт плод“. И тук става ясно, че кашу не е плод, а костилка, която е върху жълта или червена круша (наричана ябълка), в тъмна обвивка. Крушата също се яде, но се разваля бързо, затова е позната в тези места, където расте – например в Индия, където всяка година събират около 25 хиляди тона такива „ябълки“. Затова наричат кашуто още и индийски орех.

Расте по дърветата, яде се – при това е доста вкусно. Доста често почва да се случва да запълвам 15-20 минути от ежедневието си с кашу. Единствениеят му проблем, е че е адски скъпо – варира 1,20лв-1,80 за 50гр, поне в София.
Многобройните почитатели на шам хъстъка (сред които и Pistache) най-вероятно има да спорят с мен надълго и нашироко коя ядка е по-вкусна. Както и да е – въпрос на личен вкус – за мен тази е най-вкусна. Поне засега