закон за привличането
Не мога да разбера житейската функция на песимистите. Рано или късно всеки е по малко такъв.
Но по-скоро говоря за онези хипер-песимистите, които смятат, че света ще свърши, ще са нищожества, че не са способни на нищо, че Бог ги е наказал и затова са такива. Сигурно това са даже нихилисти. На един рожден ден ми бяха подарили едно от онея папирусчета с няква сентенция на тях, сентенцията беше една мисъл на Линкълн: “Повечето хора са толкова щастливи, колкото са решили да бъдат.” Закон на привличането - или Пуховското “…колкото повече, толкова повече…” Неоспорим факт е, че когато ти се случи нещо лошо, когато се “филмираш”, ако продължаваш да мислиш за него (а в повечето случаи така става), все повече и повече от него ти се случва. Когато нещата са в рамките на ден - ОК, само че все по-голяма става групата на хората, които живеят така - прогресивно затъвайки в собствените си мисли - за по цял живот. Всеки е затъвал, всички са минавали през нещастия - няма как да живееш и да ядеш само глазурата на тортата. След дългите депресии идва ярко слънце? Или не? Какво трябва да ти има, за да мислиш, че всяко едно следващо действие е осъдено на провал? И всичко това в рамките на една нормална личност, не на психично болен.
Йоритата ли настъпват или светът просто си е такъв, а аз просто не съм се докосвал до такива хора (досега)…?
Ох, да зартънеш в собствената си мизерия е човешко. Или поне така мисля аз. Да се отчаяш е човешко. Но в умерена степен. По принцип съм общувала с такива хора, самата аз съм затъвала… и са ми разбираеми. Ако нямаше потопени в мъката (най-богатото чувство на този свят), нямаше да съществуват повечето от най-гениалните плодове на изкуството.
Но когато въвличаш и се вкопчваш в хората около теб…
Това е престъпно и изобщо не ми приличат на Йори… По-скоро на Хам от “Краят на играта”(Бекет)… Тези хора нямат житейска функция. Или имат?! Досега не съм се замисляла.