Нали мерят красотата на есента с красотата на това, което умира? Странно е обаче жив цвят като жълтото да носи нещо умиращо в себе си. Все едно, де – всеки път се виждам отново в първи клас, как ходя към училище и ровя листата с крака. Явно тогава съм открил, че и в умиращото има красота, а „Американски Прелести“ дори не е бил замислян. Което доказва колко много още хора мислят по същия начин.
Животът извън града помага, колкото и да пречи също. Прилича на онова упражнение, при което ходиш много много бавно, но пък виждаш толкова повече неща. Е, само да не спреш, че тогава бързо почваш да изчезваш. Но вървя, бавно… кога иначе ще гледам листа? Или мравки? Или онзи вид самотни дървета, които стоят насред полето и толкова ми напомнят за някой