Не си ли чувствал някога, че си изпуснал важна част от живота си, която е трябвало да изживееш навремето, преди? А в това „преди“ си взел другото решение и така си се разделил с още един свой аз. Някъде някой такъв твой паралелен аз сигурно вмомента изживява тази част и й се наслаждава, но ти стоиш тук и можеш само да гадаеш. От друга страна ти пък се наслаждаваш на други части от живота, на които той не би могъл. Ако това е кармата, значи каквото и да направиш – такава ти е кармата, както такава е и неговата. И ако сме в книга – ти ще си идеалният, а той и всички останали ще изпопадат по ПЪТЯ си. Твоят ПЪТ пък, ще бъде най-добрият сред техните.
Само че в действителност нещата май не стават, както в книгата. Ами ако ти си един от онези аз-ове, които изпадат по пътя? Ако си се отклонил от идеалната пътека и вървиш по друга, по която постепенно изчезва първо бордюрът, после асфалтът, докато накрая и самата пътека не свърши в гората? Всъщност никога няма да разбереш, кой точно от всички аз-ове си, докато не умреш или докато не се превърнеш в нещо друго. А дотогава ще си идеалният аз. Кой знае как изглежда тази върволица отгоре…
пътизъм
май 9, 2007
Разсъжденията ти ми напомниха на книгите-игри от преди десетина години. Единствено там можеше да видиш какво ще стане и в единия и в другия случай. Като се замисля днес, разбирам, че това не ми е действало добре, защото те кара да си мислиш, че и „в живота“ ще можеш да обърнеш на миналия епизод и да избереш друго оръжие, за да не те убият. Ама не можеш… Май е същото и с колите – ей колко коли съм разбивал на компютъра, и как ли не съм се преобръщал. Ама като взех книжка разбрах, че и най-малката грешка може да бъде последна
. В такъв смисъл, че не можеш (като в GTA2) като ти писне и да дадеш газ през хората и колите…
Та малко се отклоних от главната ми идея – че правиш нещата, както си решиш. Разбира се че има компромиси и се отказваш от някоя мечта, но това никога не е така самоцелно, както ти го представяш. Винаги е основано на по-висша цел. И според мен твоят аз е винаги главният герой. А другите – отделените – са минало. Не губи бъдещето си в съжаление за миналото..
Това не е песимизъм, в смисъл – няма нужда от призиви като „Не губи бъдещето си в съжаление за миналото…“ Едно нещо ми стана ясно – че да се връщаш назад, за да повтаряш грешки, е възможно най-смъртоносното, което можеш да си причиниш. Друга ми е идеята, по-скоро е малко по-абстрактна – интересно ми е да ги видя всичките онези аз-ове, искам просто да ги зърна, заради съвсем простата нужда да зная, че не съм сам във вселената (изключая останалите хора). С една дума – това, че вселената „е“ безкрайна, не ми е достатъчно доказателство, че нещата нямат граници.
А по твоят отговор – да, навързани са, има причина да не си направил едно, а да си направил друго. Но има вероятност връзките изобщо да не са логични
Искам да кажа, че може би зависи както ефектът на пеперудата – всички неща са абсолютно свързани едно с друго и всяка промяна в едно от тях, променя и другите. А логиката им е далечна и абсурдна… на пръв поглед. В този ред на мисли според мен „цел“ е на моменти смешно понятие.