малките неща: живот
В колата сме, пътуваме по магистралата. Тъмно … и тая скапана мъгла. Мисля си за нещата , които са се случили през деня. Мисля си как денят не е бил нищо особено, за минала седмица и провалена среща, за това дали съм доволен от себе си.
Магистралата е в ремонт, постоянно се влиза от едно платно в друго. Маркировката не е пълна. Колите едва се виждат.
В главата ми е като мъглата навън. За нищо не съм сигурен, недоволен съм, нещо вътре тлее. Само дето дори сам не знам какво е. И всички възможни Аз-ове не знаят отговорите. Дали са хората около мен, дали съм самият аз, не знам какво е грешно. Но съжалявам за нещо. При това съм хипер нацупен.
Завиваме на една отбивка вдясно, за да сменим платното. Отляво виждам катастрофирала кола, човекът е изхвърчал навън. Лежи на земята. Много полицаи. Сини и жълти светлини светят ярко. Човекът не мърда.
Това беше преди седмица и малко. Отминахме мястото и се почувствах пълен идиот. Забравих за всички минали мисли и съмнения и какво губене на време са били. Та човек може всеки един момент да умре, а аз пълня времето си с такива глупости.
Цялата вечер докрая и на следващият ден помнех това и отделях повече време на малките и готини неща. А след два дни… след два дни забравих и всичко тръгна както преди…..
В такъв случай на утрото винаги ще се събудиш с печалба.
Пред смъртта човек се чувства толкова слаб, че чак незначителен. А от там и мислите му - също незначителни. Аз толкова пъти съм се самообвинявала в това. Мисля, че всички го правят. Тогава единственото успокояващо нещо е: “Така е трябвало да стане.” или нещо от тоя сорт.
Пред смъртта всички се страхуват. И може би не пред ствоята смърт, а пред смъртта на някой близък.
Но това се преживява, всичко “тръгва както преди…”, защото никой досега не е избягал от мислите си.