chill place

Оня ден беше един от онея сиви и страшни дни, в които всеки го е страх да си подаде носа навън. Улиците целите бяха покрити с гъста мъгла, а прозорците бяха запотени - същински Уайтчапъл. И още от рано сутринта времето беше ужасно. Дали от сезона, дали от друго - но непременно се беше нацупило доста сериозно. Студ и влажен въздух, смесени с досадната миризма на нещо изгоряло, царуваха навсякъде.
А нашата улица, както всички останали, беше празна в тоя ранен час. Нищичко - жива душа не се мяркаше. През прозореца виждах само светофара на кръстовището отсреща. Обаче… това беше доста странен светофар, съвсем не обикновен. Вярвах, че този светофар може да говори но разбира се само аз знаех това. Е, и светофарът.
Принципно всяка сутрин ходех да го гледам как се “събужда”. Предполагам знаеш, че и светофарите спят, хъркането им е да мигат в жълто. Та всяка сутрин нашият светофар се събуждаше с първото зелено за деня, пожелаваше късмет на първия минал на това зелено.
И тая сутрин беше така, или поне щеше да бъде. Аз тоя път станах малко по-рано. Реших да го погледам отстрани - през прозореца, без да ме вижда. Но той като че ли ме усещаше.
Заслизах надолу по стълбите по пантофи и тутакси се озовах на кръстовището, пред светофара. Погледнах нагоре - той още мигаше - равно, ярко и… и просто жълто. Очевидно бе дълбоко заспал. Какво ли сънуваше, дали светофарите сънуват изобщо? И дали не се чувстваше самотен, наоколо нямаше светофарки, с които да сподели тъмните и студени нощи, както правят бутилковците от Кока-Кола в касата с красиви бутилки.
Стана ми жал, застанах пред него и обвих с ръце колоната му. Дали ми се стори, не знам - но май почна да мига по-учестено. Погледнах го пак… и се опитах да му говоря. Не стана - изглежда не владея сфетофарски. Вместо това седнах до него и замълчах. Предложих му филията със сирене, която бях взел със себе си на излизане, но според мен отказа. Мигането продължаваше да е някак странно и по-бързо. Абе, имаше нещо в тоя светофар.
Слънцето всеки момент щеше да изгрее и той щеше да се включи. И да светне зелено, както винаги прави. Май това беше единственият светофар, който светваше първо зелено. Изядох си филията и реших приятелски да го прегърна. А тогава започна да мига още по-учестено. Помислих си - да, той ме разбира - светофарът ме разбираше. Една купчина желязо ме разбираше.
И ето слънцето се позапоказва леко в края на улицата. Постепенно и лъчите му започнаха да осветяват всичко. Погледнах към светофара - вече трябваше да е светнал зелено. Но той все още мигаше жълто. По улицата започнаха да минават тук-таме коли. Един лъч изведнъж падна върху стъклото на светофара и то блесна ярко. В следващия миг той тутакси светна зелено. Направо се родих, и ми се искаше и аз да светна.
Както стоях така, немърдайки, ухилен до уши, с поглед вперен в зеленото му, някаква товарна кола профуча покрай мен и спря близо. Група хора, облечени в работни дрехи, излязоха, отвориха багажника и извадиха разни инструменти. Гледаха ме странно. Единият каза да се отдръпна, че светофарът бил повреден. Другият разви с отверка капака на светофара и дръпна един кабел…

УГАСНА! Спря да свети, дори не мигаше вече. Нещо ми стана, казвах им, че нищо му няма, ама те продължаваха рутинните си действия. Единият разглоби целия светофар, махна сенниците, стъклата, свали ги на земята. Ревнах като малко дете…
Хората ме изгледаха като някакъв побърканяк. Седнах на тротоара и хванал едното от стъклата, порядъчно си доревах.
А онея извадиха от колата чисто нов и го монтираха на мястото на стария - чистичък, нов, объл… ама не същия. Вече не минавам през това кръстовище. Новият светофар е студен, мига жълто съвсем монотонно, а и започва всяка сутрин с червено.

Не ми се беше случвала такава глупост, при все че беше толкова истинско. Толкова си вярвах, че накрая ме заболя. Но пък добре си поживях в една приказка.