В началото на живота си всеки човек получава един мраморен блок и сечивата, с които да го превърне в скулптура. Можем да влачим блока след себе си, недокоснат, можем да го стрием на пясък, можем да го изваем в произведение на изкуството. Примерите от всеки друг живот са ни пред очите, творения завършени и недовършени, напътстващи и предупреждаващи. Към края нашата скулптура е почти готова и ние можем да оглаждаме и полираме онова, което сме започнали преди дълги години. Тогава можем да осъществим най-големия си напредък, но за тази цел трябва да прогледнем отвъд илюзиите на старостта.

Сигурно е вярна онази приказка, че най-лошото, което може да ти се случи, е не бедата, ами нищото. Колко много хора са се отдали на нищото. Почвам да си мисля, че и аз лека полека тръгвам към него. Все пак като погледаш малко в една посока, решаваш, че ти харесва и трябва да вървиш натам, където ти сочи. А сам не знаеш накъде сочи, просто си креташ, трудно би си представил да излезеш от нагласения живот, да го рискуваш в името на нещо мъгляво. Тея хора писателите се убиват да говорят за мечтите. Пък аз си мислех, че съм единствения, на който нон стоп са му на езика. Всъщност какво има да им се говори - те са си мечти, ако ги говориш, ще ги съсипеш. Постоянно се получава някакво разминаване. Имам чувството, че живота ми се подиграва и се надхилква отстрани. Стои на пейката до мен в парка, загърнат в плаща си, или на съседния стол в кафенето и постоянно се усмихва и учудва - “Ама как може да си такъв дебил”, казва, “… никой не може да ти реши проблема, ако си решил, че не може да бъде решен”. И става и триумфално си излиза, а в главата ми звучи катастрофална музика, в някаква странна тоналност, смесица от безполезно-идиотско и никаквено настроение… и какво да правим. Поредната магистрала без дължина, поредното чакане без време… и поредната смачкана и хвърлена в кошчето хартийка… пардон - мечта…