Натиснах няколко клавиша, без нито дума, а се чувствах като в нищото. Така беше заради всичките мисли, които минаваха през главата ми, никога не намерих сили да съм искрен пред хората, започвам да се губя и пред себе си.
Клавишите са толкова хубаво нещо – не се оплакват от живота, не търсят себе си, не си задават въпроси – просто свирят, живеят за свиренето. Понякога ми се иска да бъда един простичък и обикновен клавиш, да знам себе си, и да се наслаждавам на другите, в пълен покой, без света, без глупостта, ами само с хармонията. Ако отхвърлим всички тези големи теории, клишета и баластра от мисловен материал, ще разберем ли, че животът е простичък, че е като пламъче, което или гори и трепти весело, или гасне от силна струйка въздух, но гасне и при липса на въздух. Колко простички сме хората, и колко приличаме на това пламъче. В почти целия си живот се клатушкаме между преситеността и жаждата и умираме или от едното, или от другото. Но малко са тези, които си отиват доволни от всичко.
Какво запалва тази искра в пламъчето, че да задвижва клавиша и от него да струи музика. Какво събужда толкова голяма тайна в нас, която дори не можем да обозрем, камо ли да контролираме. Човек би се пръснал на малки парченца ако можеше да разбере дори самия себе си.